МЕСЕЦ СЕПТЕМВРИ ЗАВЪРШВАНЕ НА СЛУЖЕНЕТО НА ХРИСТОС И НЕГОВАТА СМЪРТ

СЕПТЕМВРИ

ИСУС СЪСТРАДАВА С НАШИТЕ СКЪРБИ
Йоан 11:39.

Христос сам трябваше да понесе страданията на мнозина. ”Във всичките им скърби Той скърбеше...”/Исая 63:9/. Никога не беше понесал болест в Своето човешко тяло, но понесе болестите на другите. С най-нежно съчувствие Той се грижеше за страдащите, които се до-косваха до Него. Скърбеше в Духа Си като виждаше делото на Сатана, изявено в техните страдания и направи всеки случай на нужда и скръб като свой собствен.... Силата на любовта Му се проявяваше във всяко Негово изцеление. Исус свързваше Своите интереси с тези на страдащото човечество.
Христос бе здрав и силен и когато страдащите бяха в Неговото непосредствено присъствие болестта винаги бе излекувана. Поради това Той не отиде веднага при болния Лазар. Не свидетелства за неговото страдание и не го излекува. Исус не можеше да свидетелства за болестта или смъртта без да влезе в борба със Сатана. Смъртта на Лазар бе допусната, за да може чрез възкресението му да бъде дадено последното и окончателно доказателство на евреите, че Той бе Божия Син.
Във всеки конфликт със злото пред Христос имаше сянка, в която трябваше да влиза. Винаги трябваше да плаща откуп за страдащите души. Когато свидетелстваше за страдащото човечество, Той знаеше, че трябва да понесе болка, придружена с присмиване и най-голямо смирение. При възкресението на Лазар, Исус знаеше, че за този живот, Той трябваше да плати откуп на Голготския кръст....
Христос бе силен да спаси целия свят. Той плачеше на гроба на Лазар при мисълта, че не може да спаси всеки, който сатанинската сила е погубила.... От светлината на удивителната му чистота, Изкупителят на света, можеше да види, че болестите, от които страдаше човечеството се дължаха на престъпването на Божия закон. Всяко страдание Той можеше да препише на това....
Исус знаеше, че единствено Той може да освободи хората от ямата, в която бяха паднали. Единствено Той можеше да отправи стъпките им по правия път. Единствено Неговото съвършенство можеше да помогне на човешкото несъвършенство. Единствено Той можеше да покрие тяхната голота със Своята неопетнена дреха-праведността....
С човешкото Си естество Исус не съгреши. Застана пред света като безгрешния, неопетнен Божи Агнец. Когато страдащото човечество се притискаше към Него, Този, Който бе в съвършено здраве бе като Един, Който страдаше с хората. Колко важно бе това, за да изрази съвършената Си любов към тях.
Ръкопис 18, 1898г.


“А когато Исус беше във Витания, в къщата на Симон Прокажения, до Него се приближи една жена, която имаше алабастрен съд с много скъпо миро, което изливаше на главата Му, докато Той седеше на трапезата.”
Матей 26:6,7.

Тази история е изпълнена с поучения. Наближаваше времето когато Исус, Изкупителят на света, щеше да даде живота Си за грешния свят. Но даже и Неговите ученици твърде малко размишляваха какво щяха да загубят. Мария не можеше да мисли за това. Нейното сърце беше изпълнено с чиста и свята любов. Сърцето й говореше: “Какво да въздам на Господа за всичко, което е направил за мен?” Това миро, скъпо оценено от учениците, бе слаб израз на любовта й към Учителя. Но Христос оцени дара й като израз на нейната любов и сърцето й бе изпълнено със съвършен мир и блаженство.
Исус се радваше на искреното желание на Мария да върши волята на своя Господ. Той прие богатството на чистата обич, която учениците не можаха да разберат.... Мирото на Мария бе дар на любов и това бе ценно в очите на Христос.... Исус видя Мария разтревожена и смутена, очаквайки укор от Този, Когото тя обичаше и Му се покланяше. Но вместо укор тя чу похвала.”...Защо досаждате на жената? Понеже тя извърши добро дело за Мене.... Защото тя, като изля това миро върху тялото Ми, направи го, за да Ме приготви за погребение. Истина ви казвам: Където и да се проповядва това благовестие по целия свят, ще се разказва за неин спомен и това, което тя направи”/Матей 26:10,12,13/.
Друго помазване Исус не получи, тъй като “съботата настъпваше ... и в съботата си почиваха според заповедта в Моисеевия закон”/Лука 23:54,56/.... Желанието, с което Мария да извърши това дело за Господа, бе много по-ценно за Исус от всички скъпи аромати на света, тъй като то изразяваше нейната любов и вяра в Изкупителя на света. Любовта на Исус бе тази, която я бе подбудила....
Чрез силата на Святия Дух, Мария видя в Исус, Един, Който бе дошъл в света да потърси и спаси душите, които бяха пред загиване. Всеки един от учениците Му трябва да бъде изпълнен със същата преданост.
Ръкопис 28, 1897г.









“Идете в селото, което е отсреща; и веднага ще намерите вързана ослица и осле с нея; отвържете ги и Ми ги докарайте. И ако някой ви каже нещо, отговорете: На Господа трябват; и веднага ще ги изпрати.” Матей 21:2,3.

Триумфалното влизане на Исус в Йерусалим стана през най-хубавия годишен сезон. Елеонският хълм бе облечен в зеленина с разноцветна окраска. Голямо множество от околностите на Йерусалим бе дошло за отпразнуване на Пасхата и с искреното желание да видят Исус. Последното чудо, извършено от Спасителя-възкресението на Лазар от мъртвите, бе оказало чудно въздействие върху умовете на хората и голямо и ентусиазирано множество се отправи към мястото, където се очакваше да мине Исус.
Следобедът бе превалил, когато Исус изпрати двама ученици до Витания.... За първи път в служенето Си Исус се бе съгласил да язди и учениците Му разтълкуваха това като доказателство, че Той ще потвърди царската Си сила и власт и ще седне на Давидовия престол. С радост изпълниха задачата си. Намериха ослето, така както Исус им бе казал....
Едва Христос бе седнал на ослето, когато въздухът се изпълни с тържествено хваление.... Исус не носеше никакъв външен знак на царственост. Не бе облечен в царски дрехи, нито бе придружаван от царска свита. Вместо това бе заобиколен от силно въодушевени люде. Те не можеха да задържат радостните си чувства на очакване, които изпълваха сърцата им....
Ехото от виковете отекваше в долината: “...Осанна на Давидовия син! Благословен, Който иде в Господнето име! Осанна във висините!/Матей 21:9/... Онези, които бяха до скоро слепи, сега с възвърнато зрение бяха начело на тази великолепна процесия.... Един от онези, които Исус възкреси от мъртвите, водеше ослето, на което Исус седеше. Немите, чиито езици Той бе развързал, подкрепяха с гласовете си радостните хваления. Хромите, които бе излекувал, с жизнерадостни стъпки и признателни сърца, вземаха най-живо участие в чупенето на палмовите клонки и застилането с тях пътя на Исус. Така те изразяваха своята почит и признателност към великия Изцелител. Там бе и прокаженият, който беше слушал ужасните думи на свещениците “нечист”.... В множеството бяха вдовици и сираци, които хвалеха името на Исус за милостивите Му дела към тях. Там бяха и възкресените мъртви. Езиците им, замлъкнали от силата на Сатана, сега издигаха песни на възхвала.... Сред множеството бе и човекът обзет от демонския дух, но сега от него не излизаха думите на сатанинската власт.... На върха на Елеонския хълм процесията си почиваше.
Ръкопис 128, 1899г.

Йоан 1:11.

Пред множеството бе градът Йерусалим с храма, от чист бял мрамор, позлатен със слава от лъчите на залязващото слънце. Това бе картина на ненадмината красота, за която, народът можеше да приложи пророческите думи: “Ще бъдеш също така славен венец в ръката Господня, дори царска корона на дланта на твоя бог”/Исая 62:3/ Пред входната врата на града множеството с подновен ентусиазъм издигна хвалебен глас.... Придружаващите Христос мислеха, че сега Той ще заеме престола на Давид и ще царува като земен цар. Очите им се отправиха към Него, за да видят какво впечатление Му е направила гледката. Но видяха, Човешкият Син да плаче.
Когато очите на Христос се отправиха към храма, който толкова скоро щеше да запустее и неговото покривало отнето, когато евреите щяха да Го убият, Той плачеше за непокорния град.... Само след кратко време Изкупителят на света щеше да попадне в нечестиви ръце и щеше да бъде разпънат. Не римляните, не езичниците, а собственият Му народ, за който бе направил толково много, щяха да бъдат Неговите убийци....
Благодатта, която носеше спасение нямаше повече да се разнася в града. Това бе причината поради която Спасителят толкова страдаше.... Нежните сълзи на Исус, проляти за Йерусалим, бяха последните сълзи на отхвърлената любов.... Радостното множество не можа да разбере скръбта на Спасителя. Не знаеха, че беззаконието на Израил беше донесло и това последно зло върху тях. Но тайнствено благоволение настъпи сред множеството и успокои техния ентусиа-зъм.... Мнозина от тълпата носеха в собствените си тела доказателство, че небесна сила е сред тях, и всеки разказваше за милостивите дела на Христос. Разказът за тези велики дела възпламени чувствата им до степен която не можеше да бъде описана. Ученици и народ се присъединиха към хвалебните песни.
Тогава към Исус дойдоха свещениците и управниците които Го помолиха да смълчи възхваляващото множество: “...Учителю, смъмри учениците Си-казаха те–и Той им отговори: “Казвам ви, че ако тези млъкнат, то камъните ще извикат”/Лука 19:39,40/.
Исус дойде на земята, за да изяви принципите на небесното царство. Неговият характер на Спасител и Дарител на живота бяха съвсем скоро изявени пред гроба на Лазар, но в гордостта си евреите отхвърляха Този, Който бе мощен и носеше спасение. Колко по различно би било отношението към Исус, ако свещениците и управниците бяха истинни в положеното към тях доверие.
Ръкопис 128, 1899г.


“И Исус влезе в Божия храм и изпъди всички, които продаваха и купуваха в храма, и преобърна масите на обменителите на пари и столовете на онези, които продаваха гълъбите....”
Матей 21:12.

Външният двор на храма бе изпълнен с телета, овце, волове, и гълъби. Над шумотевицата от гласовете на телците, блеенето на овцете и гукането на гълъбите се чуваше гласа на търговците. Те предлагаха за продан животни и птици на твърде високи цени на онези, които бяха дошли да принесат всеизгаряния на празника на Пасхата. Исус им каза: “Писано е: “Домът Ми ще се нарече молитвен дом”, а вие го правите разбойнически вертеп”/Матей 21:13/.
Това действие от страна на Исус имаше дълбоко значение, много по голямо от това, което всеки от присъстващите мислеше. Когато свещениците и фарисеите се успокоиха от ужаса, който проникна в грешните им души при думите на Христос, те се върнаха в храма. Но те не се покаяха и дори не се смириха. Решиха да го предизвикат заради силата, с която ги изгони. Когато стигнаха храма откриха, че бе извършил чудодейни дела в тяхно отсъствие. Болни и умиращи бяха изцелени. Гледаха с удивление, но се подчиниха на упоритото си неверие. Бяха вече решили да убият Христос, а също и Лазар, когото Христос възкреси. Те знаеха, че народът ще продължава да вярва в Христос докато бъде жив и този, когото чрез силата Си възкреси от мъртвите.
Доказателството, дадено от Исус, трябваше да убеди всеки искрен ум, но то не се харесваше на свещениците и управниците. Те желаеха отхвърляне и осъждане на Христос от народа, който Го търсеше. И всяко друго дадено доказателство засилваше тяхното упорство. Чудодейните дела на Исус, животът Му на доброта, себеотрицание и себепожертвувателност и нежното му състрадание към другите, беше всичко, което те не желаеха.
Христос бе изпълнил мисията на Своя Отец. “Духът на Господа Йехова е на мене; защото Господ ме е помазал да благовествам на кротките, пратил ме е да превържа съкрушените сърца, да проглася освобождение на пленниците и отваряне затвора на вързаните; да проглася годината на благоволението Господне”/Исая 61:1,2/.
Ръкопис 128,1899г.









“И като видя една смокиня край пътя, дойде при нея, но не намери нищо на нея освен едни листа; и й каза: Отсега нататък да няма плод от тебе до века. И смокинята начаса изсъхна.”
Матей 21:19.

Не бе обикновено нещо за смокиновото дърво да бъде покрито с листа през този ранен пролетен сезон. Плодовете на смокинята израстваха преди листата и затова се допускаше, че това разлистено дърво би трябвало да има плодове. Христос се приближи до дървото, очаквайки да намери плодове, но като претърси клоните от най-ниския до най-високия, “не намери нищо на нея освен едни листа”/Матей 21:19/. Тогава Христос прокле дървото да изсъхне. Този случай в служенето на Исус бе единствения. Различаваше се от всичките Му постъпки и дела.... Където и да отидеше Той разпръскваше милост с думите, с които съветваше и с добрите си дела, които вършеше. Христос бе Възстановителят, бе Изцелителят. Бе дошъл в света не “за да съди света, но за да бъде светът спасен чрез Него”/Йоан 3:17/. Учениците не можаха да разберат с каква цел Исус произнесе проклятието над безплодната смокиня и Му казаха: “...Как начаса изсъхна смокинята?” /Матей 21:20/.
Малко преди това Христос тържествено бе влязал в Йерусалим. Повторно бе изчистил храма и бе изгонил продавачите на животни и гълъби.... Нечестни бяха постъпките на хората, които продаваха животни в двора на храма. Но бе изречена заповед. Божествеността на Исус проблясна чрез човешкото Му естество и нито свещеника в своите великолепни дрехи, нито търговците, поглеждайки към лицето Му, посмяха да останат....
Проклинането на смокинята бе притча, символизираща отхвърлянето на евреите. Със символа на поразеното дърво Христос представи пред учениците Си, справедливия гняв на Бога, когато видя храмовия двор омърсен от несправедливата печалба, както и за гневът Му спрямо отстъпилия Израил. Дървото, разпростряло претенциозно листата си пред лицето на Христос, бе символ на еврейската нация, която се бе отделила от Бога, и в гордостта си бе отстъпила и загубила силата си да различи и познае своя Изкупител....
Урокът, дадан с проклинането на дървото с претенциозните клони, ще се повтаря във всеки век до края на човешката история.... Ако духът на Сатана влезе в неосветените сърца на поколението в дните на Христос, за да ги отклонява от Божиите изисквания, то със сигурност ще влезе и в изповядващите се християнски църкви в наши дни. Историята ще се повтори.... Но народът, който пази Божиите заповеди, ще се противопостави. Той е направил Божието слово свой пътеводител.
Ръкопис 32, 1898г.


“Всяка пръчка в Мене, която не дава плод, Той я отрязва и всяка, която дава плод, подрязва я, за да дава повече плод.”
Йоан 15:2.

Мислила съм си за урока, който Исус даде на Своите ученици преди влизането им в Гетсиманската градина. Той знаеше, че това бе последната Му възможност да ги поучава преди разпятието Си. Говореше им за лозата–а евреите ценяха и уважаваха лозата и я считаха за много красива-“Аз съм истинската лоза и Моят Отец е земеделецът. Всяка пръчка в Мене, която не дава плод, Той я отрязва и всяка, която дава плод, подрязва я, за да дава повече плод”/Йоан 15:1,2/. Тук има нещо за нас, от което да се поучим.... Сега ние имаме възможност да принесем плод; и можем да покажем че сме плодоносни пръчки на лозата. Но ако продължаваме по един безгрижен и безразличен начин какво ще бъде нашето състояние? Христос ни казва, че ще бъдем отрязани, защото не можем да направим нищо без Него, и ако сме като отрязани мъртви пръчки и не се храним от живата Лоза, ще станем сухи пръчки, които ще бъдем изгорени/Йоан 15:5,6/. Но “всяка пръчка, която дава плод, Той я подрязва, за да дава повече плод”/Йоан 15:2/....
В света в който живеем, имаме враг с когото трябва да воюваме. Има сила на мрака с която трябва да се срещнем. И в този конфликт ще бъдем толкова дълго колкото той продължава. Нашият Спасител бе в борба със силите на тъмнината и силите на тъмнината бяха в борба с Него. След като Той дойде в този свят Сатана започна битка с Исус; и веднага щом упражни силата Си Той беше в конфликт със силите на мрака. Още от самото Си идване на тази земя-като бебе във Витлеем-трябваше да воюва срещу неприятеля....
А когато си отиде от нашия свят? Кой ще води борбата? Кои са онези от този свят, които трябва да водят борбата до самия й край? Това са Христовите последователи, всяка душа от тях. Те не са просто избрани служители. Тук нашият народ прави голяма грешка. Мнозина считат, че в конфликта, служителите имат грижата да участват постоянно в него. Но това се отнася за всяка душа от нас.
Ние не знаем каква работа Бог има за нас да вършим.... Ако имаме само един талант и започнем да го упражняваме и Бог види, че сме верни и в най-малкото, тогава Той ще ни даде и друг талант.... И така талантите ни ще се увеличават и ще нарастват и колкото повече ги упражняваме, толкова и повече таланти ще имаме, които ще използваме за Божия слава.
Ръкопис 36, 1890г.



“Вижте каква любов ни е дал Отец, да се наречем Божии деца; а такива и сме . Затова светът не познава нас, защото Него не позна.”
1 Йоаново 3:1.

Колко от нас виждат Исус Христос като Спасителят на света! Колко Го познават! Колко познават Отца! Всеки, който е познал Христос е познал и Отца! Да познаваме Христос лично е едно от най-големите благословения дадени на падналото човечество. Скъпоценният Спасител, да Го познаваме такъв какъвто е! А колко от нас имат пълното познание за Исус Христос. Колко от нас Го признават за Спасител на света, но не Го познават като личен Спасител. А това е толково важно-да познаваме Бога в Исус Христос....
“И всеки, който има тази надежда в Него, очиства себе си, както Той е чист”/1Йоаново 3:3/. Коя е тази надежда? Като гледаме на Исус, такъв какъвто е, живата вяра поддържана от десницата на безкрайния Бог е живата вяра, която прави Христос наш личен Спасител. Кой Го познава по този начин? Небрежният поглед върху Христос няма да спаси ни една душа. Познавате ли Го чрез живата връзка на вярата?...
Когато Исус дойде на нашата земя, Той трябваше да извърши удивително дело. Сатана имаше изисквания към Него. Князът на този свят претендираше, че земята е негова територия. Христос дойде, за да оспори неговата власт и претенция. Той дойде, за да изкупи човешката раса от робството на Сатана.... Полесражението се водеше точно тук, в нашия малък свят; конфликтът продължаваше между Княза на живота и силите на мрака. Кой ще триумфира? Целият небесен универс, всички небесни същества гледаха към Христос и към участието Му в борбата. Тук на земята Христос оспорваше властта на Сатана. Той Го следваше на всяка стъпка, за да Го изкушава, за да Го направи немощен и да изчерпи Неговото търпение и въздържание към човешкото семейство, за да може да погуби всеки един от човеците....
Каквато и да е вашата слабост, каквито и да са вашите грехове, за вас има надежда единствено в Бога. Нашият скъпоценен Спасител дойде да спаси всяка душа, която би дошла при Него.... За онези, чиито умове са изпълнени с удоволствията на този свят Христос дойде и издигна гласа Си на предупреждение. Той представя вечността пред вас. Небето осветено и блестящо от Неговата слава е отворено пред вас. През отворената небесна врата струи Божията слава. Благодарим Ти, Господи!
Ръкопис 86, 1894г.






“Аз няма още много да говоря с вас, защото иде князът на този свят. Той няма нищо свое в Мене.”
Йоан 14:30.

Господарят на небето бе изкушаван от изкусителя. В този свят Той нямаше спокоен и без трудности живот. Не бе оставен свободен и без пречки да печели души за Своето царство чрез скъпоценната Си благодат и загриженост.... Няма човешко същество на тази земя, което да избегне властта на измамника. Цялата сила на злите агенти бе стоварена върху Исус. Те бяха включени в битката против Него и по всеки начин се стремяха да Го победят....
Сатана виждаше Божият образ в характера и личността на Исус Христос. Той знаеше, че ако Христос проведе Своя план, властта му щеше да бъде отнета. Затова животът на Христос бе постоянна борба срещу сатанинските агенти.... Конфликтът ставаше отново и отново по-жесток, когато някоя жертва се изтръгваше от ръцете му....
Малко преди Своето разпятие, Спасителят каза: “...Иде князът на този свят. Той няма нищо свое в Мене”/Йоан 14:30/. Макар че бе часът на силите на тъмнината, в очаквания предстоящ триумф Христос можеше да каже: ”Сега е съд на този свят. Сега князът на този свят ще бъде изхвърлен вън”/Йоан 12:31/. Гледайки на делото на изкупле-нието като извършено, Исус можа дори в смъртната агония да говори за освобождение и да представи бъдещите неща като че ли бяха настоящи.... Единствено възлюбеният Син на безкрайния Бог можеше успешно да проведе великия план, чрез който бе осигурено спасение-то на човечеството....
Картината на състоянието на света преди Христовото завръ-щане, ще бъде напълно еднаква с тази преди първото Му идване. Ще съществува същото беззаконие. Сатана ще влияе със същата измам-лива сила над човешките умове.... Той ще запази своите човешки инструменти, за да ги използва в последния конфликт срещу Княза на живота, за отхвърляне на Божия закон, който е основата на Божия престол. Сатана ще върши чудеса, за да затвърди вярата у хората, че той е това за което претендира-князът на този свят-и че победата е негова. Ще насочи силите си към онези, които са верни на Бога. Но макар и да причинява болка, нещастия и човешка агония, той не може да оскверни душата.... В тези последни дни Божият народ трябва да очаква да навлезе в най-тежкият конфликт, за който пророческите думи казват: “Тогава змеят се разяри против жената и отиде да воюва против останалите от нейното потомство, които пазят Божиите запове-ди и свидетелството за Исус...”/Откровение 12:17/.
Писмо 43, 1895г.



“Мир ви оставям. Моя мир ви давам. Аз не ви давам, както светът дава. Да не се смущава сърцето ви, нито да се бои.”
Йоан 14:27.

На Изток обикновеният поздрав при гостуване в дома на приятели бе: “Мир на този дом.” Същият поздрав се произнасяше и при напускане на дома. Но поздрава, с който Исус се сбогува с учени-ците Си, бе от съвсем друг характер/Йоан 14:27/. Много е вложено в тези думи. Те са с най-богато значение и ще се разнасят като ехо до най-отдалеченте земни краища....
Христос донесе със Себе Си мир на света. Той дойде да даде този мир, така че всички, които вярват в Него да имат този несравним мир. Той, Спасителят на света, носеше със Себе Си мир през целия Си земен живот. И сега бе дошло времето да даде живота Си, за да може съкровището на мира винаги да пребъдва чрез вяра в сърцето. Той остави мира на Своите ученици. Христос влага и поддържа този мир и в сърцата на всички, които приемат Неговото присъствие....
Настъпи времето за последния опит на Сатана да победи Христос. Но Исус заяви, че Сатана няма нищо свое в Него. И никакъв грях не можеше да бъде подвластен на неговата сила, както и не мо-жеше да се намери нещо в Него, което да Го подчини на сатанинските предложения.
Защо беше този жесток конфликт на княза на света с Исус през Неговото детство, юношество, младост и мъжество, когато Той живееше по Божия закон?... Чрез Словото Христос можеше да подчини силата на Сатана. Но Той дойде в света, за да може да издържи всяко изпитание, всяко предизвикателство, които и всяко човешко същество би понесло, при това без да предизвика, да възпламени или отмъщава с думи, с дух или с дела. За слава и хвала на Бога, Христос трябваше да пренесе Себе Си като жива, безгрешна жертва на Отца.... Непадна-лите светове, небесните ангели и падналата човешка раса наблюда-ваха всяко действие извършено от Представителя на Отца и от Пред-ставителя на съвършенното човечество. Характерът Му бе без недос-татък....
Последната атака скоро ще дойде. За да се постигне великата победа е необходим съюз с Неговия избран народ, така че макар Исус да се е възнесъл на небето, Неговата църква да има общение с Него....
Понякога не идват само трудности, а те са последвани от вре-ме на мир и почивка, но изкушенията ни заливат като яростни вълни, разрушаващи всичко пред тях. Скърбите не създават християните, но развиват у тях ума и волята на Христос, живите принципи на благо-честие и святост.
Ръкопис 44, 1897г.


“И настана денят на безквасните хлябове, когато трябваше да жертват пасхалното агне. Исус изпрати Петър и Йоан и каза: Идете и ни пригответе, за да ядем Пасхата.”
Лука 22:7,8.

Исус бе избрал Петър и Йоан да вземат по-голямо участие в приготвяне на Пасхата.... ”А Той им каза: Ето, като влезете в града, ще ви срещне човек, който носи стомна с вода; идете след него в къщата, в която влезе, и кажете на стопанина на къщата: Учителят ти казва: Къде е гостната стая, в която ще ям Пасхата с учениците Си?/Лука 22:10,11/...
Христос искаше да предпази от всяко необмислено действие, което можеше да бъде направено от предателите, дошли на вечерята с което биха осуетили взетото решение на Юда. Обичай бе за хората, които живееха в Йерусалим, да приемат идващите от други места, за да празнуват Пасхата. Вестта на Петър и Йоан бе изказана като заповед. За нас може да изглежда необичайно тези двама ученици да говорят така на стопанина. И обстоятелствата бяха точно такива, каквито Исус бе предсказал. Учениците срещнаха човек, който носеше стомна. Те го последваха и влязоха в къщата в която той влезе и повториха вестта, която им бе дадена. Последва готовност от страна на стопанина на къщата....
Това беше последната Пасха, която Исус щеше да празнува с учениците Си. Той знаеше, че часът Му бе дошъл. Сам Той бе Пас-халното агне и в денят, когато то щеше да се яде, Той трябваше да бъде разпънат. Той знаеше, че обстоятелствата свързани с този случай никога нямаше да бъдат забравени от учениците Му.
Първите думи, на Христос след като те седнаха на трапезата бяха: “...Твърде много съм желал да ям тази Пасха с вас, преди да пострадам; защото ви казвам, че няма вече да я ям, докато това не се изпълни в Божието царство”/Лука 22:15,16/....
В тази последна нощ със Своите ученици, Исус имаше да им каже много неща. Ако те бяха подготвени да приемат това, което Той копнееше да им даде, биха били избавени от съкрушителни скърби, разочарование и неверие. Но Исус видя, че те не биха понесли това, което трябваше да им каже. Когато погледна лицата им, устните Му изрекоха думи на предупреждение и утеха. Мина известно време в тишина. Исус почака. Учениците Му бяха все още неизлекувани. Пог-ледите, които си хвърляха един на друг, говореха за ревност и надмощие.... Учениците бяха силно прегърнали любимите си мечти, че Исус ще изяви своята власт и ще заеме царския престол на Давид и в сърцата си, всеки един от тях, копнееше за най-високото място в царството.
Ръкопис 106, 1903г.


“Стана още и препирня помежду им кой от тях да бъде смятан за по-голям.”
Лука 22:24.

Искането на Яков и Йоан да седнат отдясно и отляво на престола на Христос бе възбудило негодуванието на останалите. Да се осмелят двамата братя да поискат най-високите постове в царството, бе така разбунтувало десетте, че съществуваше опасност за пълно отчуждение между тях. Почувстваха се онеправдани, че верността и талантите им не бяха оценени. Юда бе най-зле настроен срещу Яков и Йоан.
Когато учениците влязоха в горната стая, сърцата им бяха из-пълнени с гневни чувства. Юда успя да седне отляво на Христос, а Йоан беше отдясно. Юда бе решил да заеме най-високото място, а за такова се смяташе най-близкото до Христос. А Юда бе предател.
Беше възникнала и друга причина за разногласие. Съществу-ваше обичай при угощенията някой слуга да измие краката на гостите. И за този случай бяха направени необходимите приготовления. Кана-та, легенът и кърпата бяха готови, но не присъстваше слуга. Така че измиването трябваше да извършат учениците. Но всеки от тях, поддал се на наранената си гордост, беше решил да не върши работата на слуга....
Поглеждайки към угрижените лица на учениците Си, Исус стана от трапезата, съблече горната Си дреха, за да не Му пречи, взе кърпата и я препаса....
Първият на когото Исус изми нозете бе Юда. Той бе вече склю-чил договора си със свещениците и книжниците да им предаде Исус. Единствен Христос знаеше неговата тайна. Но въпреки това Той не го изложи. Жадуваше за неговата душа. Сърцето Му плачеше: “Как да се откажа от тебе?” Надяваше се, че измиването на нозете му от Него би докоснало сърцето на заблудения ученик и би го отвърнало от из-вършването на това дело на невярност. И за момент, сърцето на Юда се развълнува и изпита силен подтик да изповяда греха си. Но не ис-каше да се унижи и не се смири. Закорави сърцето си за покаянието. Не възрази и не протестира срещу Спасителя, че бе смирил толкова Себе Си. Сега той се почувства оскърбен от постъп-ката на Христос. Мислеше си, че ако Исус смирява толкова Себе Си, не би могъл да бъде цар на Израил....
Ако Юда се бе покаял, той щеше да бъде приет и утешен. Ви-ната на душата му щеше да бъде измита от пролятата кръв на Исус. Но самоуверен и себелюбив, уповаващ в най-висока степен на соб-ствената си мъдрост, той утвърди своя път.
Ръкопис 106, 1903г.


“И когато стигна до Симон Петър, той каза: Господи, Ти ли ще ми умиеш краката?”
Йоан 13:6.

Когато дойде редът на Симон Петър да бъдат умити нозете му от Исус, той не можа да се въздържи и възкликна изумен: “...Господи, Ти ли ще ми умиеш краката?”/Йоан 13:6/...
Исус му отговори тихо: “...Това, което Аз правя, ти сега не осъзнаваш, но после ще разбереш”/Йоан 13:7/. Сломен от смирението на своя Господ и изпълнен с любов и страхопочитание към Него, Петър с голяма решителност каза: “...Ти няма да умиеш краката ми вовеки” .../Йоан 13:8/. Исус с изключителна сериозност му отговори: “...Ако не те умия, нямаш дял с Мене”/Йоан 13:8/.
Лъч светлина проникна в ума на ученика. Той осъзна, че службата, която отказваше да приеме бе много повече от обикновено очистване-тя бе духовно очистване на ума и сърцето. Петър не може-ше да понесе мисълта да бъде отделен от Христос. Това за него би означавало смърт. “...Господи, не само краката ми-каза той-но и ръцете ми и главата ми”/Йоан 13:9/. “Исус му каза: Който се е окъпал, няма нужда да умие друго, освен краката си, а целият е чист...”/Йоан 13:10/....
Всеки човек, кайто се бе окъпал, бе чист, но обутите му в сан-дали нозе скоро се измърсяваха и трябваше отново да бъдат измити. Така и Петър, и братята му бяха измити във великия Извор, открит за измиване на греха и нечистотата. Христос ги призна за свои. Но изку-шението ги бе подвело към злото и те все още се нуждаеха от Него-вата очистваща благодат. Когато Исус препаса кърпата, за да измие праха от краката им, Той желаеше с тази Си постъпка да измие отчуж-дението, завистта и гордостта от сърцата им. Това бе много по-важно от самото измиване на прашните им нозе. С обхваналия ги дух в мо-мента, нито един от тях не бе подготвен...да участва в Пасхалната ве-черя, нито пък във възпоминателната служба, която Христос възна-меряваше да установи. Сърцата им трябваше да бъдат очистени. Гор-достта и себичността създават разделения и омраза, но Исус отми всичко това с измиването на нозете им. Настъпи промяна на чувствата. Като ги погледна, Исус вече можеше да каже: “...Вие сте чисти”/Йоан 13:10/. Сърцата им се бяха свързали в единство и взаимна любов. Бяха станали смирени и готови да приемат поучения. Всеки един от тях, освен Юда, бе готов вече да отстъпи първото място на другия....
Преди да бъдат приети символите на Христовото тяло и проля-тата Му кръв, всяко съществуващо различие между братята трябва да бъде отстранено.... Трябва да се приготвим да седнем с Христос в Не-говото царство.
Ръкопис 106, 1903г.


“Като каза това, Исус се развълнува в духа Си и засвидетелст-ва: Истина, истина ви казвам, един от вас ще Ме предаде.”
Йоан 13:21.

Учениците се спогледаха и с вълнение започнаха да Го питат един по един: “...Да не съм аз, Господи”/Матей 26:22/. Дотогава Юда мълчеше като че ли безгрижен. И сега мълчанието му насочи всички погледи към него. За да избегне изпитателните погледи на учениците, запита и той, както питаха всички: “...Да не съм аз, Учителю? Исус Му отвърна: Ти каза”/Матей 26:25/.... Юда не призна своята вина, дори и когато заклинанието бе отправено към него. Христос бе близо зад него, готов да му помогне. Но гордостта му и изкушението на неприя-теля бяха толкова силни, че нямаше сили да избегне примката. Вместо да се предаде на милостта на съчувствителния Спасител той се укре-пи в своето упорство....
Историята на Юда ни представя тъжния край на живот, който можеше да бъде благословен от Бога.... Юда сам бе помолил за място във вътрешния кръг на учениците. С голяма настойчивост и явна искреност Той заяви: ”...Учителю, ще вървя след Тебе, където и да идеш”/Матей 8:19/....
Учениците силно желаеха Юда да стане един от тях. Той бе с властна осанка, с проницателен ум и способност да ръководи. Те го препоръчаха на Исус като човек, който може да Му помага много в работата.
Лицето на Юда не бе отблъскващо. То беше проницателно и интелигентно, но в него липсваше нежност и съчувствие, които се виждаха в истински преобразения човек.... В службата си към другите можеше да развие неегоистичен дух. Но макар и да слушаше ежеднев-но уроците на Христос и да свидетелстваше за неговия неегоистичен живот, Юда се отдаде на своето сребролюбие....
Христос четеше в сърцето му като в отворена книга. В своите проповеди Той разглеждаше принципите на милосърдието, което нана-сяше удар в самия корен на алчността. Исус представи пред Юда отвратителния характер на сребролюбието и неведнъж учениците раз-бираха, че нравът и грехът му се излагат на показ. Но Юда не пожела да изповяда и да изостави своето беззаконие. Беше самоуверен и вместо да устои на изкушението продължи да мами....
Макар Исус да знаеше за Юда още от самото начало, Той уми и неговите нозе. На предателя дори бе дадена привилегията да участва с Исус в святото причастие.... Бе му предложен хлябът на живота и водата на спасението. Бе му даден урок от Спасителя. Но Юда отказа да се възползва.
Ръкопис 106, 1903г.


“Исус им отговори: Нима не Аз избрах вас, дванадесетте? А, ето, един от вас е дявол. А Той говореше за Юда Симонов Искариот-ски; защото той един от дванадесетте, щеше да Го предаде.”
Йоан 6:70,71.

Юда имаше голямо влияние над учениците. Имаше властна осанка и добро образование. Но тези дарби не бяха посветени на Бога. Бе отворил ума и сърцето си за изкушенията на Сатана. Посве-тил бе силите си на себеугаждане, себевеличаене и любов към пари-те.....
Тази бедна, независима душа, отделена от духа и живота на Христос, изживяваше трудно време. Винаги бе под осъждане защото уроците на Христос винаги го принуждаваха. Въпреки това не се покая и не се промени в жив клон, свързан с истинската Лоза. О, само ако Юда би смирил сърцето си пред Бога и под Неговото небесно поуче-ние, което му показваше така ясно принципите, които трябваше да следва! Тогава не би останал повече изкусител на братята си, учени-ците, в чиито сърца сееше семената на неверието.
Сатана пося в ума и сърцето на Юда семената на съмнение и неверие, които смущаваха учениците. Заблуждаващите съмнения, кои-то преминаваха от дявола в ума на Юда, той предаваше и на техните умове. Представяше толкова много обвинения към своите братя, така изопачаваше уроците на Христос. И ето защо Исус наричаше Юда дя-вол.... Никой не може да заеме неутрална позиция. Всеки ще върши своята работа според възможностите си. И всички чрез вяра в Христос, имат привилегията да се свържат с Бога.... Ученикът, чиято религия е професия, е разграничен от истината....
Не е достатъчно само да се слуша Божието слово. Ако не се поучаваме от Бога, истината за спасението на душата няма да бъде приета. А тя трябва да се приложи в живота. И ще се открие дали човек е поучаван от Бога. Ако той не е направил това, то не е защото Бог не желае да поучава, но защото човекът не желае да приеме Божието учение и да яде от “хляба на живота”/Йоан 6:35/.
“Понеже всеки, който върши зло, мрази светлината и не отива към Светлината, да не би да се открият делата Му”/Йоан3:20/. Тези, които уповават не собствената си правда, не търсят Светлината. Те мразят порицанието.... Обичат тъмнината, вместо светлината, понеже не искат да виждат себе си както Бог ги вижда. ”Но който постъпва според истината, отива към Светлината, за да станат явни делата му, понеже са извършени по Бога”/Йоан 3:21/.
Ръкопис 67:1897г.




“Отидоха на едно място, наречено Гетсимания; И Той каза на учениците Си: Стойте тук, докато се помоля.”
Марк 14:32.

Когато Христос остави учениците Си близо до входа на гради-ната, им заръча да се молят за себе си и за Него. Придружен само от трима от тях-Петър, Яков и Йоан-Той навлезе в най-уединените и скрити кътчета в Гетсиманската градина. Тези трима ученици бяха ви-дели Неговата слава при преобразяването на планината. Бяха видели небесните посетители Мойсей и Илия да разговарят с Него. Исус же-лаеше и сега да прекарат нощта в молитва заедно с Него....
Христос изрази желанието Си за човешко съчувствие. “И Той се отдалечи от тях колкото един хвърлей камък, и като коленичи, мо-леше се, като казваше: Отче, ако желаеш, отмини Ме с тази чаша; обаче не Моята воля, а Твоята да бъде”/Лука 22:41,42/....
В страшната си душевна агония Исус жадуваше за човешко утешение. Но намери учениците Си заспали. Те не Му оказаха помощ-та, която така очакваше....
Чуйте агонизиращата молитва на Христос в Гетсиманската градина! Докато учениците спяха под клоните на маслинените дървета, Човешкият Син-човекът на скърбите и “навикнал на печал”-бе паднал върху студената земя. И като беше в агония, големи капки кръв като пот излизаха от Неговите пори и като падаща роса мокреха земята на Гетсимания....
Тук тайнствена чаша трепереше в Неговата ръка. Тук участта на изгубеното човечество бе поставена на везните. Би ли изтрил капките кръв от челото Си и би ли изкоренил от душата си вината на загиващия свят, който Го бе поставил Него, невинния и безгрешния, под наказанието на справедливия закон? Би ли отказал да стане заместник на грешниците и тяхна сигурност? Ще откаже ли да им даде друга възможност?
Отделянето Му от Отца; наказанието за престъпленията и гре-ха, трябваше да падне върху Него, за да възвеличи Божия закон и да свидетелства че Той е непроменим. И с това трябваше да се реши окончателно изхода от великата борба между Бога и Сатана за непро-менимия характер на Божия закон.
Величието на небето бе в душевна агония. Никое човешко същество не може да издържи такова страдание, но Христос очакваше борбата. Той каза на учениците Си: “Но имам кръщение, с което тряб-ва да се кръстя; и под какво напрежение съм, докато се извърши!” /Лука 12:50/. ”...Но сега е вашият час и на властта на тъмнината”/Лу-ка 22:53/.
Ръкопис 42, 1897г.


“И като беше във вътрешна борба, молеше се по-усърдно; и потта Му стана като големи капки кръв, които капеха на земята.”
Лука 22:44.

Христос сам бе взел решението да понесе вината на загиващия свят. Той доброволно даде живота Си, за да спаси света. Принципите на Божието управление не бяха правилно разбрани поради измамли-вите думи и дела на Сатана. Необходимостта от Ходатай бе видяна и почувствана от Отца и от Сина....
Небесният универс с огромен интерес наблюдаваше живота на Христос-всяка Негова стъпка от яслите до настоящата страшна сцена. Непадналите светове бяха наблюдавали великата борба. Те поддържа-ха Божият Син, техният възлюбен Предводител в Неговата свръхчове-шка агония, Който умираше, за да спаси погубения и загиващ свят....
Сатана бе насочил срещу Христос цялата си сила на изкуше-нията. Представи пред Божия Син греха на света, толкова оскърбите-лен за Бога, като изключително голям. Той никога не би погледнал към света отново като чист и неосквернен, което можеше да направи единствено възлюбеният Божий Син.
Но сега Христос бе заел едно друго отношение. Никога досега Той не бе оставял хората без Ходатай. Винаги заемаше мястото на Хо-датай за другите. Но сега Той копнееше за ходатай за Себе Си. Щеше ли човешкото Му естество да понесе товара на вината? Щяха ли грехо-вете на падналия свят, от престъплението на Адам до края на времето, да бъдат понесени от Него?...
В най-критичния момент, когато сърцето и душата на Христос се пречупваха от товара на греха на света, ангел Гавриил бе изпратен да Го подкрепи. И докато мощният ангел Го утешаваше в Неговата не-мощ, Христос взе горчивата чаша и прие да я изпие. Вместо да излезе оплакване от кървавите устни на Христос, страдащ за загиващия свят, излязоха думите: “Падналата човешка раса трябва да загине ако не пия тази чаша”; “...обаче не Моята воля, а Твоята да бъде”/Лука 22:42/.
Небето бе потънало в мълчание. Никаква арфа не издаваше звук. Небесните същества видяха Своя Господ обкръжен от легион са-танински сили. Видяха човешкото Му естество да потреперва под те-жестта на тайнствен ужас.... Укрепен от небесния ангел, Исус се пов-дигна облян с кървави капки пот и за трети път се върна при своите ученици. Намери ги отново да спят в часа на най-голямата Му душевна агония. Гледката натъжи ангела.... Пророчеството ни казва, че Всемо-гъщият... трябваше да понесе товарът сам “...Аз сам изтъпках лина и от племената не беше с Мене нито един човек...”/Исая 63:3/.
Ръкопис 42,1897г.



“Станете да вървим; ето, приближи се онзи, който Ме преда-ва.”
Марк 14:42.

И сега учениците чуха тежкия тропот на войниците в гради-ната.... “А онзи, който Го предаваше, беше им дал знак, като каза: Ко-гото целуна за поздрав-Той е; хванете Го и Го заведете, като Го па-зите здраво. И когато дойде, веднага се приближи до Него и каза: Учителю! И го целуна”/Марк 14:44,45/. “А Исус му каза: Юда, с цeлув-ка ли предаваш Човешкия Син?”/Лука 22:48/. А на множеството Исус каза: Като срещу разбойник ли сте излезли с мечове и сопи да ме уло-вите? Всеки ден бях при вас и поучавах в храма, и не Ме хванахте; но това стана, за да се сбъднат Писанията”/Марк 14:48,49/. В еванге-лието на Йоан е записано: “И така, Юда, като взе една дружина вой-ници и служители от главните свещеници и фарисеите, дойде там с фенери, факли и оръжия. А Исус, като знаеше всичко, което щеше да го сполети, излезе и им каза: Кого търсите? Отговориха Му: Исус На-зарянина. Исус им каза: Аз съм. С тях стоеше и Юда, който Го пре-даваше. И когато им каза! Аз съм, те се дръпнаха назад и паднаха на земята.... А Симон Петър, който имаше меч, измъкна го, удари слугата на първосвещеника и му отсече дясното ухо; а името на слугата беше Малх. Тогава Исус каза на Петър: Сложи меча си в ножницата. Чаша-та, която Ми даде Отец, да не я ли пия?”/Йоан 18:3-7,10,11/.
Ужас обхвана учениците при тези думи. Сега бяха всички заедно, заобиколили своя Господ, но по предложение на Петър, те “....всички Го оставиха и се разбягаха”/Марк 14:50/.
Човешкото естество на Исус беше като нашето. Но Той почув-ства много по-силно страданието, понеже духовното Му естество бе свободно от всякакъв грях. Колкото по-тежко е едно страдание, тол-кова по-голямо е желанието на страдащия то да го отмине. Исус по-жела страданието да Го отмине, така както би желал всеки човек....
Колко силно бе желанието на човешкото естество, на Христос да избегне справедливия гняв на оскърбения Бог. Копнежът на душата Му за освобождение е изразено в думите Му: ”Отче Мой, ако е въз-можно, нека Ме отмине тази чаша; не обаче, както Аз искам, но както Ти искаш”/Матей 26:39/.... Грехът бе понесен от Един, Който беше безгрешен, от Един Който единствен можеше да бъде умилостивение за греха, защото Самият Той бе покорен. Животът Му бе едно с Бога. В Него нямаше и петънце от поквара.
Ръкопис 42,1897г.





“Нито вземате предвид, че за нас е по-добре един човек да умре за народа, отколкото да загине целият народ.”
Йоан 11:50.

С Каяфа се отбелязва краят на юдейското първосвещенство. Този горд, безсърдечен и жесток човек потвърди недостойнството си никога повече да не носи дрехите на първосвещеник. Той нямаше нито възможности, нито власт от небето, да върши тази работа.... Всъщност, Каяфа не бе истински първосвещеник. Носеше първосвещенически дрехи, но нямаше живата връзка с Бога.... Оскърбителното залавяне на Христос разкри каква бе станала основата на първосвещенството. Свещениците наеха хора, които се заклеваха да лъжесвидетелстват, за да бъде Исус осъден. Но в случая истината бе в подкрепа на Исус.... Тя показа, че обвиненията, насочени срещу Него бяха лъжливи и че самите свидетели бяха наети от хора с покварени сърца. Това бе спо-ред Божия план, така че мъжете, които предаваха Исус да чуят свиде-телството за Неговата невинност. “...И не намерих в Него никаква ви-на относно това, за което Го обвинявате”/Лука 23:14/, бе заявил Пи-лат. И Юда, хвърляйки в краката на свещениците парите, които беше получил за предаването на Исус, свидетелства: “Съгреших, че преда-дох невинна кръв...”/Матей 27:4/.
Когато преди Синедрионът бе свикан на съвет, за да се изгот-ви план за залавянето и убийството на Исус, Каяфа им каза: “...Ето светът отиде след Него/Йоан 12:19/. Чуха се гласове, които умоляваха другите да обуздаят пристъпа си на ярост и омраза към Христос. Те желаеха да спасят Исус от убийство. На тях Каяфа отговори: “...Вие нищо не знаете, нито вземате предвид, че за нас е по-добре един човек да умре за народа, отколкото да загине целият народ”/Йоан 11:49,50/.
Тези думи бяха изречени от един, който не разбираше значе-нието им.... Той бе осъдил Онзи, чиято смърт означаваше краят на използваните символи и сянковите образи, и за чиято смърт се напом-няше с всеки жертвен принос. Но думите на първосвещеника означа-ваха много повече, от това, което той и останалите от Синедриона знаеха. Чрез тях той свидетелства, че е дошло времето когато свеще-нодействието на рода на Аарон престава завинаги....
Каяфа бе длъжен да бъде на служба когато символите и сянко-вите образи щяха да се изпълнят в истинският Първосвещеник, Който трябваше да заеме службата Си.... Хора с резлични характери, пра-ведни и неправедни, ще застанат на своите позиции. С характерите си които те са оформили, ще заемат своя дял в човешката история.
Ръкопис 101, 1897г.



“Затова Пилат Му каза: На мене ли не говориш? Не знаеш ли, че имам власт да Те пусна и имам власт да Те разпъна? Исус му отго-вори: Ти не би имал никаква власт над Мен, ако не ти бе дадено отгоре; затова по-голям грях има онзи, който Ме предаде на тебе.”
Йоан 19:10,11.

Пред съдийското място Христос застана вързан като затвор-ник. Към Него съдът гледаше с подозрение и жестокост. Насъбра се бързо тълпа и зрителите от всяка страна сипеха обвинения срещу Исус. “Той казва, че е Юдейският Цар”, “Той отказва да плаща данък на Цезаря”; “Той направи Себе Си равен с Бога”....
Пилат бе убеден, че няма съществено доказателство срещу Христос, което да издържи на обвиненията на свещениците и управ-ниците, че Той богохулства. Но юдеите бяха под вдъхновението на Сатана, така както бе и Каин и другите убийци, които бяха решили да отнемат живот, вместо да го спасят. “А те по-настойчиво казваха: Той вълнува народа, понеже поучава по цяла Юдея, като е почнал от Га-лилея и е стигнал до тук”/Лука 23:5/.
Пилат търсеше начин да освободи себе си от положението около залавянето на Исус. Той ясно разбираше, че юдеите Го бяха предали от завист.... “И като узна, че е от областта на Ирод, изпрати Го до Ирод, който през тези дни беше в Йерусалим”/Лука 23:7/.
А това беше Ирод, чиито ръце бяха изцапани с кръвта на Йоан: “А Ирод, като видя Исус, много се зарадва, защото отдавна же-лаеше да Го види, понеже беше слушал за Него; и се надяваше да ви-ди някое знамение от Него”/Лука 23:8/....
Делото и службата на Исус в този свят не беше да задоволява празното любопитство на царе, управители, книжници, свещеници или селяни. Никога не би премълчал ако трябваше да изцели наранените от греха болни души. Но скъпоценните бисери на истината, с които Той поучаваше учениците Си, не трябваше да се хвърлят “пред свине-те”/Матей 7:6/. Христовото държание и мълчание пред Ирод се пре-върнаха в красноречие.
Юдейският народ предаде дългоочакваният от тях Месия на осъждане водени от силата, от която сами те бяха поробени. Търсиха да осъдят Княза на живота–Единственият, Който можеше да ги освобо-ди от робството им.
Ръкопис 112, 1897г..








“Но Ирод с войниците си, като се отнесе към Него с презрение и Го подигра, облече Го във великолепна дреха и Го изпрати обратно при Пилат.”
Лука 23:11.

Историята ще се повтори. В християнския свят назрява кон-фликт. Онези, които са неверни към живия Бог, в своята самона-деяност ще бъдат повлияни от Сатана да воюват срущу тези, които следват “...Божия Агнец, Който поема греха на света/Йоан 1:29/.... И като резултат те ще преследват верните....
Ако изповядващите се за християни биха се поучили от урока на залавянето на Исус от юдеите, и решат в името на Бога да не поставят себе си на същата почва, не биха били виновни за смъртта на Христос в лицето на Неговите светии.
Голямо множество от свещеници, управници и книжници прид-ружаваше Христос до Ирод. И когато Исус застана пред него те разпа-лено говореха и яростно Го обвиняваха. Но управителят обърна малко внимание на обвиненията им. В цялото престъпление той намери Исус невинен.
Римските войници знаеха, ще че удовлетворят закона, неве-жата тълпа, главните свещеници и управниците, ако покажеха спрямо Христос цялата си ярост, на която бяха способни. Бяха подпомогнати и от самите юдейски началници.... Пред тях Величието на небето, Царят на славата бе обект на присмех като царски претендент.
Те желаеха Царят на славата да се появи във възможно по-смешен вид. Облякоха Го в стара пурпурна дреха, която се използва-ше за царската служба. Сложиха тръстикова пръчка в ръцете Му и поставиха на небесната глава на Исус трънен венец, който пронизва-ше святия Му храм, и по лицето и брадата Му се стичаха капки кръв. Отправяха най-презрителни думи. Но Христос не ги погледна дори с един единствен укорителен поглед. Закриха лицето Му със стара дре-ха, “...удряха Го по лицето и Го питаха: Познай, кой те удари?”/Лука 22:64/. С цялата си брутална сила покварените войници отнеха дреха-та от лицето Му, заплюваха Го и Го удряха с тръстиковата пръчка по главата. Най-странно отношение и най-отвратителен език бе използ-ван когато в подигравките си те Му се покланяха....
Юдеите искаха доказателсто за Неговата божественост чрез показване на чудо, но тук имаше много по-голямо доказателство от-колкото каквото и да е чудо.
Ръкопис 112, 1897г.





“Поради това Пилат търсеше начин да Го пусне; юдеите обаче викаха: Ако пуснеш Този, не си приятел на Цезаря; всеки, който пра-ви себе си цар е противник на Цезаря.”
Йоан 19:12.

След като Ирод извърши своето сатанинско дело, изпрати Исус без да Го осъди, обратно при Пилат. Този римски управител бе убеден, и осъден от истината, но не желаеше да й се подчини. Той се нами-раше под невидимо влияние, за да признае своето убеждение спрямо Святият Израилев. Неговият колебаещ се ум го принуди да признае, че Христос не бе царски претендент и никаква измама не се намираше в Неговите думи и поведение.... Пред развилнялата се тълпа, обзета от сатанински дух, той искаше бичуване вместо разпъване на кръст....
Главните свещеници и управниците бяха определили, че бичу-ването няма да бъде пренебрегнато, но нищо по-малко от разпъване на кръст не приемаха за наказанието на Христос. Такава е човешката природа и днес, когато е под контрола на Сатана....
Пилат не желаеше да осъди Исус и мислеше, че ще може независимо от управниците, да призове тълпата за човешко съчувст-вие. Знаеше, че няма никаква надежда за това от страна на свещени-ците и управниците. Произнесе кратка реч в която заяви, че не нами-ра никаква вина в Христос. Потвърди свидетелството на Ирод, за неистинността на обвиненията отправени към Него, тъй като се разли-чаваха помежду си....
Пилат се насочи срещу светлината и потопяването на доказа-телството и убеждението. Главните свещеници и управниците видяха, че могат да изпълнят всичко, което желаеха. Пилат разпола-гаше с доказателство и вярност от своя страна и ако беше застанал твърдо върху основата на Христовата невинност, би бил спасил себе си от уг-ризението на съвестта и отчаянието на човек, който бе пожертвал не-винността срещу омразата на завистливия, изповядващ се за религио-зен народ. Исус бе бичуван.
Божия вест предупреди Пилат за делото, което прябваше да извърши.... Докато Пилат изпитваше затворника, жена му бе посетена от небесен ангел и в нощно видение тя видя Исус и разговаря с Него.... Тя чу осъждането на Исус от Пилат и видя предаването Му на убийците. Събуди се с вик на ужас. Поиска молив и лист и му написа предупредителни думи. Когато Пилат, все още колебаещ се, седеше на съдийския престол до него се приближи вестител, който носеше вест от жена му: “...Не прави нищо на Този праведник; защото днес много пострадах насън поради Него”/Матей 27:19/.
Ръкопис 112, 1897г.



“И така, като бяха събрани, Пилат им каза: Кого искате да ви пусна–Варава или Исус, наречен Христос?”
Матей 27:17.

Пилат реши да използва нов ход, за да спаси Исус от развил-нялата се тълпа, защото знаеше, че от завист Го бяха довели в съдеб-ната зала. Имаше езически обичай, без частица справедливост в него, според който на големи национални празници се пускаше на свобода един от затворниците, осъден на смърт. Щеше ли Пилат да използва този обичай, за да извърши това, което желаеше-да спаси невинният Човек, чиято сила, макар и завързан, той знаеше, че не бе на обикно-вен човек, а Божия сила? Душата бе разкъсвана от ужасен конфликт. Желаеше да представи истината и невинния Христос наравно с убиеца Варава. Сам бе поласкан от контраста между навинността и вината които бяха така убедителни, за да бъде избран Исус от Назарет.
Варава претендираше, че е Христос. Беше извършил голямо престъпление. Скрит под сатанинската измама той претендираше, че всичко, което присвояваше при кражба или убийство е негова собстве-ност. Такъв поразителен контраст имаше между двамата. Варава при-тежаваше характер, който можеше да извърши всичко чрез сатанин-ските агенти. Претендираше, че има религиозна сила и право да ут-върждава различен ред на нещата....
Този фалшив Христос претендираше за същото, за което Сата-на претендираше в небето-правото над всичко. Христос в Своето сми-рение бе Притежателят на всичко. В Него нямаше никаква тъмнина....
Христос и Варава стояха един до друг и целият небесен универс ги виждаше. Народът гледаше върху двамата. Къде бяха сега хвалебните гласове, които преди наколко дни се издигаха, за да хва-лят чудните дела, които Христос бе извършил?.... Тогава тълпата бе обзета от ентусиазма на небесния импулс да излее в свята песен хва-ленията си когато Христос яздеше към Йерусалим. Сега им беше пре-доставен избор. Пилат ги попита: “...Кого от двамата искате да ви пусна?”/Матей 27:21/....
Към небето се издигна вик с такова голямо значение за целия свят. Цялото небе го чу .... “А те казаха: Варава”/Матей 27:21/. Това бе тяхния избор.... Изкупителят на света бе отхвърлен, а виновният убиец бе пощаден.
Ръкопис 112, 1897г.







“Но при вас има обичай да ви пускам по един на Пасхата; и така желаете ли да ви пусна Юдейския цар?”
Йоан 18:39.

Великата борба между Князът на светлината и князът на тъмнината не е отслабнала ни най-малко с напредване на времето....
За наша полза Христос се срещна с благовидните на пръв поглед изкушения на Сатана и ни остави пример как да го побеж-даваме в конфликта. Той насърчи последователите Си с думите: “...Но дерзайте: Аз победих света”/Йоан 16:33/. Сатана бе направил умели усилия да увековечи греха. Той подреди в боен ред всички свои зли агенти да воюват срещу Исус Христос, за да може да нарани сърцето на безкрайната любов. Той привлече хората да се поклонят на идоли и така да установи върховенство над земните царства. Мислеше, че да бъде бог в този свят, е следващото добро нещо в спечелването на Бо-жия престол в небето. В твърде голяма степен той успяваше в своите планове. Когато Исус беше на земята Сатана водеше хората да отхвър-лят Божия Син и да изберат Варава, чийто характер отразяваше, богът на този свят.
Господ Исус Христос дойде да опровергае узурпацията на Сатана в земното царство. Конфликтът не е завършен и колкото се приближаваме към края на времето, битката става по-силна. Колкото завръщането на Господ Исус Христос наближава, толкова по-силно сатанинските агенти действат. Сатана ще се появи не само като чо-вешко същество, но ще се оприличи на Исус Христос и светът, който отхвърля истината, ще го приемат като Господ на господарите и цар на царете. Ще упражнява своята сила и дело върху човешкото въображе-ние. Ще покварява едновременно ума и душата на хората и ще дейст-ва чрез синовете на непослушанието, като ги ласкае и омайва, така както направи и змията. Какво ли зрелище е земята за небесните същества? Какво ли зрелище е това за Бога, Творецът на всемира? Превъплащенията на Сатана в Едем, когато подведе първите ни роди-тели да съгрешат, бе изява на характера му да смущава ума. Той ще действа по същия ловък начин колкото се приближаваме към края на земната история. Цялата му измамлива сила ще бъде насочена към хората, за да довърши делото си на заблуждение. Толкова хитро и умело ще действа, че хората ще вършат това, което направиха и в дните на Христос и когато ги попитаха: “...Кого искате да ви пусна-Варава ли или Исус, наречен Христос?”/Матей 27:17/, почти цялата земя ще извика: “Варава”/Матей 27:21/. И когато ги попитат: “...Тога-ва какво да направя с Исус наречен Христос?” Отговорът ще бъде: “...Нека бъде ръзпънат!”/Матей 27:22/.
Ръкопис 39, 1894г.



“И Господ каза: Симоне, Симоне, ето, Сатана ви изиска всич-ки, за да ви пресее като жито; но Аз се молих за тебе, да не отслабне твоята вяра; и ти, когато се обърнеш, утвърди братята си.”
Лука 22:31,32.

Сатана винаги натрапва себе си между човека и Бога. Винаги преследва душата да приема неговите предложения вместо Божиите думи....
Колко малко Петър познаваше своята слабост. Той не можеше да различи, че духът му не бе добър, дори когато търсеше да отстрани влиянието на проницателните думи на Христос, с които Той разкри на учениците си бъдещето, изпълнено със скръб и страдания и за Него и за тях. Христос знаеше, че ако Петър не промени духа си, нямаше да издържи изпитанията и трудностите на отхвърлянето, смирението, осъждането и смъртта на своя Господ. На предупредителните думи на своя Учител той отговори: “Господи, готов съм да отида с Теб и в тъм-ница, и на смърт”/Лука 22:33/. “А Той отговори: Казвам ти, Петре, пе-телът няма да пропее днес, докато три пъти не си отрекъл, че Ме познаваш”/Лука 22:34/.
Виждаме, как човешката природа може да бъде измамена и подведена, защото на Сатана е позволено да застане между човешката душа и Исус. Думите на Христос трябва да бъдат изговаряни с власт “Махни се, Сатана”/Матей 4:10/ Нека да се приближа до Моите служи-тели, за да не бъдат победени, за да повярват на Моите думи вместо на думите на измамника, защото Моите думи са истина и правда....
Божият народ, освободен от огъня чрез Исус Христос, скърби за греха си. Бог вижда и признава покаянието им и отбелязва скръбта за греха, който не могат да премахнат или отстранят сами, но когато се молят, молитвите им са чути; и това е причината, Сатана да се про-тивопоставя на Христос.... Той застава между каещата се и вярваща душа и Христос. Търси да хвърли своята сянка пред душата, за да отслаби вярата й и да отнеме влиянието от думите на Христос....
Ако Сатана застане между душата и Исус Христос, тогава лю-бовта, приемането и утешението на Христос е затъмнено. Мъже и жени постоянно ще се стремят дрехата на праведността им да покрие техния грях, докато Христос желае те да дойдат при Него такива каквито са и да вярват в Него като личен Спаситиел. В своята нежна любов проща-ващият Бог донася Своята най-добра дреха, с която да облече своето завръщащо се дете.
Писмо 65, 1894г.




“Затова който мисли, че стои, нека внимава да не падне.”
1Коринтяни 10:12.

Малко преди падението на Петър, Христос му каза: ”Симоне, Симоне, ето, Сатана ви изиска всички, за да ви пресее като жито” /Лука 22:31/. Колко истинно бе приятелството на Исус към Петър! Колко утешително бе предупреждението Му! Но то бе посрещнато с недоволство. В собственото си упование, Петър заяви уверено, че никога няма да извърши това, за което Христос го предупреждаваше. “Господи”,-каза той-“готов съм да отида с Теб и в тъмница, и на смърт” /Лука 22:33/. Себеупованието му потвърди неговото падение. Той предизвика Сатана да го изкушава и падна в примките на лукавия враг. Когато Исус най-много се нуждаеше от него, той застана на страната на неприятеля и открито се отрече от своя Господ.
Но дори и тогава Христос му показа, че все още го обича. В съдебната зала, заобиколен от тези, които искаха живота Му, Исус мислеше за страдащия и грешащ ученик и като се обърна Го погледна. В този поглед Петър прочете любовта и утехата на Спасителя и споме-ните нахлуха в съзнанието му.... Видя, че бе направил това, за което твърдеше, че няма да направи.... Още веднъж той погледна своя Учи-тел и видя светотатствена ръка да се издига, за да Го удари в лицето. Съкрушен и неспособен да издържи повече на тази сцена, избяга от залата.
Потиснат от самота и мрак, не знаеше накъде отива. Накрая се отзова в Гетсимания. Сцената, състоялата се само няколко часа преди, се появи жива в ума му. Мислеше си, как Спасителят, и по време на агонията Си в градината, съчувстваше и утешаваше учениците си, които бяха свързани с Него в делото Му....
На същото място, където душата на Спасителя агонизираше, Петър падна на лицето си и пожела да умре.... Ако той бе оставен сам на себе си, щеше да бъде победен. Но Онзи, който можеше да каже: Отче, зная, “че Ти винаги ме слушаш”/Йоан 11:42/. И Който е мощен да спасява, се застъпи за него. Христос спасява всеки, който дойде при Него.
Днес мнозина застават, където и Петър стоеше. Те заявяват самоуверено, че няма да се отрекът от своя Господ. И заради себеупо-ванието си стават лесна плячка за сатанинските инструменти. Но Сата-на няма власт над онези, които признават своята слабост, уповават на сила, по-голяма от тяхната и гледат към Исус....
Има някои уроци, които никога няма да бъдат научени освен чрез падение. Петър стана по-добър след своето падение.... Както огъ-нят пречиства златото, така и Христос пречиства Своя народ чрез изкушения и изпитания.
Ръкопис 115, 1902г.


“И когато стигнаха до мястото, наречено Лобно, там разпънаха Него и злодеите–единия отдясно, а другия–отляво на Него.”
Лука 23:33.

Заради престъпването на Божия закон, Адам и Ева бяха изго-нени от Едем. Христос-нашият Заместник трябваше да пострада извън пределите на Йерусалим. Той умря отвън градските порти, където престъпниците и убийците биваха екзекутирани.
Дълбок е смисълът на думите: “Христос ни изкупи от прокля-тието на закона, като стана проклет за нас...”/Галатяни 3:13/.;“Живо-тът на Исус”, стр 415.
На Христос, като наш заместник и застъпник, бе възложено беззаконието ни. Той бе сметнат за престъпник, за да може да ни из-купи от присъдата на закона. Вината на всеки Адамов потомък тежеше на сърцето Му. Божият гняв против греха, страшното изявление на Неговото неодобрение към нечестието изпълваха душата на Божия Син с ужас. През целият Си живот Христос беше проповядвал на един паднал свят добрата вест за милостивата и опрощаваща Божия любов. Стремеше се към спасение и на най-големия грешник. Но сега, когато носеше ужасния товар на вината, Той не можеше да види милостивото лице на Своя Отец. Отеглянето на Божественото присъстве от Спаси-теля в този час на агония, прониза сърцето Му с такава мъка която ние никога няма да разберем. Толкова бе силна, че едва усещаше физическата болка. Със страшните си изкушения Сатана разкъсваше сърцето на Исус. Спасителят не можеше да погледне зад портите на гроба. Никаква надежда не се разкриваше, че ще излезе като победи-тел от гроба, нито пък, че жертвата Му ще бъде приета от Отца. Той се убоя, да не би грехът, така оскърбителен за Бога, да го раздели зави-наги от Него. Христос изпитваше същата мъка, която ще изпита и грешникът когато милостта се оттегли и не ще има вече кой да се застъпва за провинената човешка раса. Грехът, който придизвикваше гнева на Отец над Него, като заместник на грешника, правеше чашата, която Той пиеше толкова горчива, че съкруши сърцето на Божия Син. Ibid, стр 753.
В ужасния мрак, наглед изоставен от Бога, Исус изпи и пос-ледните капки от чашата на човешкото окаянство. През онези страшни часове Исус разчиташе на доказателството, което Му бе давано досега, че е приет от Своя Отец. Той познаваше характера на Отца. Познаваше Неговата справедливост, милост и велика любов. Чрез вяра Той се остави в ръцете на Този, на Когото винаги с радост бе послу-шен. И когато покорно се предаде на Бога, се освободи от чувството, че благоволението на Отца е загубено. Чрез вяра Христос стана побе-дител. Ibid.,стр756.



“Укор съкруши сърцето ми и съм много отпаднал; и чаках да ме пожали някой, но нямаше никой-и утешители, но не намерих.”
Псалм 69:20.

Непорочният Божи Син увисна на кръста с наранено от би-чуване тяло. Ръцете, които тъй често се бяха протягали, за да бла-гославят, бяха приковани на дървените греди. Нозете, които тъй неуморно ходеха, за да служат от любов, бяха приковани за дървото. Царствената Му глава бе прободена от трънения венец. От трепере-щите Му устни се изтръгна плачевен вик. Всичко това което Исус понесе-кървавите капки, стичащи се от главата Му, от ръцете Му, от нозете Му, агонията, разтърсила тялото Му и неизразимата мъка, из-пълнила душата Му, когато Отец Му се скри от Него-заявяват на всеки човек: заради тебе Божият Син се съгласи да понесе товарът на вината, да разруши царството на смъртта и разтвори вратите на Рая-“Животът на Исус”, стр 424.
С Христовите страдания на кръста бе изпълнено пророчест-вото. Векове преди разпятието, сам Спасителят бе предсказал мъче-нието, което щеше да претърпи. Той бе казал: “...Кучета ме обико-лиха; тълпа от злодеи ме обкръжи; прободоха ръцете ми и краката ми. Мога да преброя всичките си кости, хората се взират в мен и ме гле-дат. Разделиха си дрехите ми и за облеклото ми хвърлиха жре-бий”/Псалм 22:16-18/. Пророчеството относно дрехите Му се изпълни без съвета и намесата на приятелите или враговете на разпънатия. Те бяха дадени на войниците, които Го разпънаха. Христос чуваше пре-пирнята на мъжете, които си поделяха дрехите Му. Долната му дреха, бе изтъкана от горе до долу, без да бъде шита. Затова те казаха: “...Да не я раздираме, а да хвърлим жребий за нея-чия да бъде...” /Йоан 19:24/.
На тези, които умираха на кръст бе позволено да им се дава успокоително питие. Такова питие се поднесе и на Исус, но когато Той го вкуси, отказа да го изпие. Не искаше да приеме нищо, което би замъглило ума Му. Вярата Му трябваше да се държи здраво за Бога. Това бе единствената Му сила. Да замъгли чувствата Си означаваше да даде предимство на Сатана.
Докато Христос висеше на кръста, враговете Му показваха яростта си към Него. Свещениците, управниците и книжниците се бяха присъединили към тълпата, която осмиваше умиращия Спасител. При кръщението и при преображението, бе чут Божия глас, който обявя-ваше Христос за Негов Син. Отново преди Христос да бъде предаден Отец бе засвидетелствал Неговата божественост. Но сега гласът от небето мълчеше. Не се чу никакво свидетелство в Негова полза. Той сам понасяше оскърбленията и подигравките от нечестиви човеци.
Ibid, стр 746


“Но Той беше наранен поради нашите престъпления, беше бит поради нашите беззакония; върху Него дойде наказанието, донасящо нашия мир и с Неговите рани ние се изцелихме.” Исая 53:5.

Бог е в спор с жителите на този свят. Сатана, преправен като светъл ангел дойде при тях и под неговото ръководство мнозина хрис-тияни се кланят в идолопоклоннически храмове и се покланят на не-познат бог....
Човешото семейство наруши Божият закон и не изпълни Бо-жията воля. Законът отразява чертите на Божия характер пред света и нито йота или частица от Него няма да се промени, за да се удовлет-вори човечеството в неговото паднало състояние. Но Бог дава непог-решимо доказателство пред мъжете и жените, че Той ги обича и че вярността Му е основата на Неговия престол и доказателството за Не-говата любов. Той произнесе наказанието за престъплението и поз-воли то да падне върху Заместник, върху Неговият Единороден Възлю-бен Син....
Бог не можеше да отмени Своя закон, за да спаси човешката раса, защото това би увековечило престъплението и поставило целият свят под контрола на Сатана. Но “Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот”/Йоан 3:16/. В този великолепен дар е показа-на дълбочината на Божията благост. Бог толкова възлюби света, че даде Себе Си в лицето на Своя Син, за да имат хората друга възмож-ност, друга опитност, друг шанс да изяват своето послушание. Бог тол-кова възлюби мъжете и жените и за да ги спаси Той даде Своя Син на света и с този дар Той им даде цялото небе! Това беше единственото, което Бог можеше да направи. Чрез този дар беше даден път за греш-ниците да се върнат отново при Бога.
Бог призовава всички да гледат към “Божия Агнец, Който пое-ма греха на света”/Йоан 1:29/. Христос пое вината на грешника, като постави Себе Си под осъждането на Законодателя. Той дойде в този свят, за да живее закона в човешко естество, и да покаже, че твърде-нието на Сатана, че Божият закон не може да се спазва, е лъжа.
Христос спазваше закона в човешкато Си естество и когато беше обвиняван несправедливо от фарисеите, Той се обърна към тях с глас на власт и сила: “Кой от вас Ме обвинява в грях?.../Йоан 8:46/. Той дойде, за да разкрие пред небесния универс, пред непадналите светове и пред грешния народ, че е осигурено всичко от Бога в полза на човечеството. Чрез вменената правда на Христос, всички, които Го приемат с вяра могат да покажат своята вярност чрез спазването на Божия закон. Когато покаяните грешници уповават на Христос като техен личен Спасител, те стават съучастници на небесното естество.
Ръкопис 63, 1897г.


“Ако светът ви мрази, знайте, че Мене преди вас е намразил. Ако бяхме от света, светът щеше да обича своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази.”
Йоан 15:18,19.

Последователите на Христос са длъжни да помнят, че само в Исусовото име трябва да издържат злите думи и обвиненията отправе-ни към тях. Благочестието на църквата може да бъде изявено във ви-сока степен, само когато истината на Божието Слово е вложена в сър-цето. Но когато убеждението от истината се презира и отхвърля, за да се запази приятелството с мнозинството, Христовите последователи изявяват себе си... като отхвърлящи истината и светлината и застават на страната на неприятеля. Сатана ги увлича със силата на тъмнината, която открива враждата му към Бога и Неговият закон. Те прокарват човешки закони, които потискат и са тежки....
Както Христос беше мразен от света без причина, така ще бъ-де мразен и Неговият народ, просто защото се покорява на Божия за-кон и върши Божиите дела на мястото на техните дела. Ако Исус, който бе чист, свят и неопетнен и вършеше добро и само добро в на-шия свят, бе обвинен като криминален престъпник и предадан на смърт без каквото и да е доказателство срещу Него, какво могат да очакват учениците Му освен същото отношение, колкото и добър и непорочен да бъде техния характер? Човешки наредби и закони, изра-ботени от сатанинските агенти под маската на доброта и предпазване от зло, ще бъдат възвеличавани, докато Божиите святи наредби са презирани и потъпкани....
Виждаме как изповядващи се за праведен народ, могат да действат в духа на Сатана, за да прокарат нечестиви цели чрез завист, ревност и религиозна набожност.... Няма битка между Сатана и греш-ника, между падналите ангели и падналото човечество. И двете страни притежават същите възможности, и двете са нечестиви чрез отпада-нето и греха....
Пророчеството дадено в Едем/Битие 3:15/ се отнася за Христос и за всички, които Го приемат и изповядват като Единородния Божи Син. Христос обещава да участва в конфликта с княза на тъмнината и да смаже главата на змията. Всички, които са синове и дъщери на Бо-га са Неговите избрани, Неговите войници, които ще воюват “срещу началствата, срещу властите, срещу световните управители на тази тъмнота, срещу духовните сили на нечестието в небесните места”/Ефе-сяни 6:12/. Това е един неотслабващ конфликт, който няма да завър-ши преди Христовото завръщане.
Ръкопис 104, 1897г.


“Исус каза: Отвалете камъка. Марта, сестрата на умрелия, Му каза: Господи, смърди вече, защото от четири дни е в гроба.”